Няма значение колко бавно вървиш, стига да не се отказваш от пътя си

Реших да пусна няколко мои много кратки разказа. Надявам се да ви харесат! (Заглавието не е име на някое от творенията ми, а по-скоро нещо като метафора за цялото ми творчество)

Истина ли е

Събудих се, преоблякох се в многоцветните си маркови дрехи, което ми отне час и половина, лакирах се, накъдрих си косата, уговорих си среща с приятелки и тръгнах за училище с лъскавата си нова кола. Да, това щеше да е нормално за мен, ако бях като всички останали.
Аз бях различна.
Ето как започна моят истински ден:
Будилникът иззвъня. И отново. Бутнах го на земята. Звън!!! Е, по-упорита машина не бях виждала. С все още затворени очи го вдигнах и го метнах към другия край на стаята. Звън!!! Добре, сигурна бях, че часовникът не бе мраморен, защо не успях да го натроша?! Както и да е, без да ми пука особено сложих възглавницата над главата си и продължих да спя. Събудих се половин час по-късно. За десетина минути се облякох изцяло в черно, отидох на една спирка и се качих на автобуса за училище. Пристигнах точно за звънеца за край на часа.
- Лиса, защо идваш чак сега?
Защо учителката ми толкова обичаше да произнася името ми?! Мразех го – Лиса звучеше толкова детинско, глуповато, лигаво... Винаги съм искала да се казвам Рейвън, име, което звучеше мрачно като мен, Еленор, защото ми се струваше, че това име звучи могъщо, Хана, защото сякаш това име излъчваше някакво едва доловимо безразличие, Мари, Анастасия, Никол...; има толкова много хубави имена, но родителите ми, разбира се, бяха избрали най-неподходящото. Бях си обещала един ден наистина да се прекръстя. За сега бях накарала всички съученици да ми казват Лу.
- Спеше ми се. – отговорих на учителката.
- Това не е основателна причина и ти го знаеш добре. – сякаш ме интересуваше поне малко – Скоро ще се наложи да говоря с родителите ти.
- Чудесно. Те няма да са изненадани.
От години учителите ми повтаряха, че ще говорят с майка и татко, но се отказваха щом усетеха безразличието ми. Пък и дори и да им кажеха нещо, те вече бяха наясно, че дъщеря им е пълен провал.
Родителите ми бяха консервативни много заети адвокати и си приличаха по характер толкова, колкото бе възможно. Все още не бе ясно на кого приличам аз.
- Пазете се, дяволът идва! – изписка поредното русокосо момиче, облечено в розово.
Естествено, всичките ми съученици ме презираха и единствената ми комуникация с тях бе обидите ни. Не ме беше грижа за това, винаги съм се чувствала добре и сама. И все пак щеше да е по-хубаво ако познавах някой като мен, някой, който обича да си стои у дома, вместо да обикаля дискотеки, някой, който си пада по твърдата музика и обожава черно. Може би бе време да потърся в лудницата. Защото в нашия малък град всеки по-различен бе осъждан, клеветен и презиран. А аз бях най-различната сред всички различни. Честно казано, малко ме беше яд – защо всички слушаха скучна музика и харесваха ярките цветове, и защо, за Бога, всички се държаха така с мен, какво ги засягаше дали бях като тях или не?! Понякога ми идеше да ги удуша. Трябва да кажа, предпочитах да съм призрак, вампир, върколак, да имах някакви магически сили или каквото и да е, така или иначе ще съм различна, поне да знам, че има и други като мен. Но аз бях сама. И мечтата ми нямаше да се сбъдне. Митични същества нямаше... на този свят. За жалост.
Денят мина както обикновено, монотонно и безинтересно. Скука и мъчение се преплитаха.
Най-сетне този тормоз свъши и се прибрах у дома. Родителите ми все още бяха на работа. Блажената самота ме обгръщаше. Не ме разбирайте погрешно, не мразех хората, просто не бях срещнала човек, който да ме разбере и да водим нормален разговор. Но надеждата умира последна.
Прекарах остатъка от деня в стаята си, слушайки музика, четейки книги и, разбира се, рисувайки. О, да, не споменах за страстта си към рисуването. Обожавах да скицирам или да рисувам черно-бели картини. В повечето се виждаше течаща кръв, мъртво тяло, скелет или нещо подобно. Както и да е, щом се стъмни станах от мекото си легло, на което се бях настанила до този момент, и се измъкнах от дома си. Идеята ми беше да отида в безлюдния вечер парк и да рисувам нощта, любимата част от денонощието за мен.
Когато стигнах до мястото, към което се бях запътила, то вече бе заето. Странно, никога до сега не бях срещала когото и да е тук по това време. Беше момче и, както забелязах с възхищение, бе облечен в черно, а правата му черна коса се спускаше до раменете. Мечтата ми щеше да се превърне в реалност, усещах това. Точно когато мислех да го заговоря, той се обърна, сякаш усетил погледа ми. Усмихна ми се.
- Здравей, – каза той – аз съм Питър. А твоето име е ...
- Лиса. – изрекох омразното си име.
- Искаш ли да се разходим? Знам едно чудесно място...
Сънищата ми се сбъдваха. Красивият принц на нощта ме поведе по мрачните безлюдни
пътеки. Прилеп прелетя над нас, а аз отлетях към седмото небе. Питър ме заведе в мрачна
изоставена къща. Явно вкусовете ни съвпадаха. Помещението беше неосветено, занемарено, някой друг би си помислил, че е страшно, но аз сякаш принадлежах на този свят. Докато се опитвах да разгледам къщата на свелината на луната, явно той се бе доближил до мен, усетих ръцете му нежно обвиващи се около врата ми. Това ме изненада, но си припомних, че не съм виждала много хора като него и застинах. Той прошепна в ухото ми:
- Съжалявам за това, знам какво е...
Докато се опитвах да осмисля думите му, той се наведе, зъбите му се придвижиха по кожата ми и тогава... той ме ухапа. В началото не чувствах нищо, само усетих как нещо се стече по врата ми. Той ме остави да лежа на земята и отдалечи лицето си от моето. След няколко секунди усетих неописуема болка. Разкъсвах се отвътре. Пищях, мятах се, нищо не помогна. До тогава дори не знаех, че съществува нещо толкова болезнено. А дори не знаех какво е това, нямах представа какво се случва. Но не ми се мислеше, не можех да се съсредоточа върху нищо друго, освен болката. Може би смъртта беше дошла? Но не знаех от какво по-точно бе причинена тя. Докато аз ридаех и крещях едновременно, той галеше косата ми успокоително. Страданието ми продължи може би години, дни, часове, а може би просто няколко минути – нямах никаква представа за времето. Знаех само, че болката отслабва. А това бе най-прекрасното възможно нещо. И... всичко свърши. Нямах смелост да се изправя, да помръдна, да отворя очи. Тогава той заговори:
- Всичко е наред. Свърши. Няма страшно.
Първо не знаех чий е този глас, не помнех каквото и да е, ала след минута или две всичко си дойде на мястото. Осмелих се да проговоря.
- Какво се случи? Защо?
- Виж, аз имам дарба. Усещам съдбата на всеки човек. Това трябваше да се случи на теб, това трябва да е твоят свят. Спокойно, боли само в началото.
Реших да му повярвам и да отворя очи. Колко странно, това не бе същото място от спомените ми, не бе същата планета. Да не би да бях попаднала на извънземно?! Вероятно ме бе довел в друга галактика! Е, реших да запазя абсурдните предположения за себе си.
Всичко беше толкова странно. Въздухът бе изпълнен с малки блещукащи прашинки. Можех да видя дори лъч светлина, минаващ през счупен позорец.
- Къде съм? – попитах.
Той се засмя.
- Мястото е същото, глупаче, ти си различна. Ти си... вампир.
Изпищях с цяло гърло. Собственият ми писък бе толкова силен, че ме извади от унеса ми. Бях заспала, седнала на леглото си и с клюмнала на една страна глава и скицник на коленете. Явно съм се унесла точно преди да изляза и да отида в парка. Всичко бе просто сън. Доста истински, но само един кратък сън. Беше минал не повече от час. И все пак реших тази нощ да не излизам.

Безбройните лесно преброими звезди

Беше тъмна зимна нощ. Луната отдавна бе надвиснала над големия пуст парк. Наоколо не се виждаше жива душа. Само тя. Стоеше на тревата с кръстосани крака, взираше се в звездите и мислеше. Обичаше да се измъква от дома си вечер и да разсъждава, загледана в небесата. Това бе нейният начин да подреди мислите си. Понякога имаше чувството, че отделя твърде много време на анализирането дори на най-дребните неща и стига до невероятни изводи. А в този момент в главата и се въртяха толкова много нови мисли и чувства.
Тази вечер мозъкът и се занимаваше с необятността. Сякаш главата и не можеше да побере всички тези безкрайни странности на света. Опитваше се да разбере количеството звезди пред очите си, да осъзнае тяхната красота и уникалност, въпреки безброя им. Точно като населението на земята. Всеки човек притежава своята собствена красота и всеки е неповторим. Дори близнаците, които повечето хора мислят за еднакви, имат различно самосъзнание и си приличат единствено по външност. И това са само примери, с чието изброяване може да се продължи до безкрай. Този огромен свят съдържа изключително много неизмерими неща. Като любовта, най-популярният пример. Всеки изпитва силни чувства на привързаност към някой или нещо. Голяма част от хората не разбират пълния и необятен смисъл на тази дума, щом чуят “обич” в съзнанието им изплува мисълта за двама влюбени. Но, освен това, любовта може да е насочена към семейство или приятели, към приятно действие или дори към обикновен предмет. Всеки изпитва любов, защото всеки се нуждае от щастие, а обичта и радостта вървят ръка за ръка. Някои мислят, че техните чувства са по-силни, отколкото на останалите хора, но дълбоко грешат. Просто всички тези емоции са безкрайни. Тя знаеше това от личен опит.
Защото нейната любов също бе неизмерима. Да, тя изпитваше онова банално, но изпълващо душата и чувство. Сякаш сърцето и от скоро биеше по-силно и весело, събудено за нов, по-щастлив живот. Да, тя бе открила своето щастие. Замисли се за него, за красивият и умен принц на бял кон от мечтите си, който сега се бе превърнал в реалност. Вярно, Зак нямаше кон, но може би в модерното време заместител бе лъскавата кола, която беше в наличност в гаража на потенциалния принц, с който тя щеше да се срещне отново съвсем скоро. Но дали оставащото време до срещата им бе толкова кратко? Наистина, трябваше да издържи само една нош, само няколко часа. Всяка една секунда намаляваше времето до мига, за който тя копнееше така силно, но за нея секундите бяха изключително дълги, сякаш трябваше да чака цяла вечност за да получи пълното си щастие. Чувстваше се напълно зависима от това момче, сякаш вече не можеше да мисли трезво, сякаш не можеше да се съсредоточи върху каквото и да е, различно от новополучената емоция. Точно сега бе убедена, че ако той я помоли да скочи от последния етаж на сграда или от някой мост, тя дори нямаше да се замисли, тя щеше да направи това с усмивка. Може би това бе истинската любов, описвана в любимите и романтични романи. Може би той бе единственият.

***
Най-сетне. Тя бе в училище и до този момент се луташе из цялата сграда в опити да го открие. Не искаше да му звъни секунди преди срещата им, полагаше неимоверни усилия да не прекалява, не искаше да му дотегне. И най-накрая го откри. Възможно ли бе за последната дълга нощ да е станал още по-красив и невероятен? Явно да.
Той все още не я бе забелязал. Дали и той щеше да се радва да я види? Дали и той е мислил за нея? Дали и на него му се е сторило, че нощта е твърде дълга, а времето заедно – напълно недостатъчно? Из главата и се лутаха хиляди подобни въпроси, чиито отговори щеше да открие съвсем скоро. Изведнъж я осени най-прекрасната мисъл – може би и той бе влюбен. Може би той също преливаше от неописуеми чувства.
Изведнъж всичко свърши. Сапуненият мехур се спука бързо и безвъзвратно, дойде краят на щастливото и витаене из облаците. Защото тя видя едно момиче. Друго момиче. Което вървеше към нейното момче с широка замечтана усмивка. Усети как щом видя лицето и, нейното собствено доби суров, разярен вид. Тя забърза крачка.
- Съжалявам, Кейти. Мисля, че я обичам. Знаеш, че още те харесвам като прият...
Тя го удари с всичка сила. Вложи в този шамар цялата ярост и болка, която изпитваше. Обърна се рязко и тръгна към дома си. Щеше да измисли начин да извини отсъствията си от училище. Сега определено не и се мислеше за това.
Прибра се у дома по възможно най-бързия начин, подмина обърканата си майка като ураган и се заключи в стаята си. Настрои плейъра си на най-мощната метъл музика, с която разполагаше, усили звука колкото бе възможно и се сви на леглото си. Игнорираше почукванията и молбите за обяснение на майка си. Щеше да и каже друг път. Сега имаше само едно нещо, което и се правеше. Тя се разплака. Плака часове, безкрайни часове. Не я интересуваше нищо друго освен болката и. Искаше да излее цялата си мъка. Натроши всички вази в стаята си, но не мислеше за това. След като чупливите и вещи свършиха, тя унищожи всичко, което и напомняше за него. Надяваше се това да я поуспокои или поне да намали продължителността на болката и. Ала сгреши. Просто нямаше как да изтръгне собственото си сърце, колкото и да и се струваше, че то вече е на парченца. И така тя продължи да плаче.
Стъмни се. Луната се надвеси над градчето. Тя продължаваше да плаче. Когато най-после се съвзе и можеше да стои на краката си, се промъкна извън къщата. Имаше нужда да събере мислите си. Знаеше само едно подходящо място.
Някак не можеше да види предишната красота на парка. Виждаше само безлюдно, мрачно и мразовито празно пространство. Седна на тревата и, отново загледана в звездите, се замисли. Да, очевидно наивното и предположение, че той също бе влюбен, се оказа вярно. Просто чувствата му бяха насочени в различна посока. Но дали наистина той обичаше това момиче или тя бе просто поредната за него? Дали скоро щеше да има още едно разбито сърце? Вероятно да. Изведнъж усети прилив на съжаление към това заблудено влюбено сърце. Самата тя само преди едно денонощие бе щастлива, истински щастлива. За няколко часа премина през най-контрастните съществуващи чувства. Неотдавна тя стоеше на същото място с убеждението, че изпитва неизмерима и истинска любов. Е, сега чувствата и бяха също толкова дълбоки. Неописуемата радост бе заменена с безкрайна тъга. Сега тя осъзна, че звездите далеч не са безброй и за нея изглеждаха като изкривени комични сенки на доскорошната си красота. Хората по света са много, но могат да се преброят и, освен това, голяма част от тях притежават истинска злина. Любовта, истинската любов, е твърде малко, твърде рядко срещана. За това пък друга гама от чувства е в изобилие. Тъга. Нещастие. Мъка. Ето това е в промишлено количество. Защо ли съществува тази злина? Кой стои зад всичко? Господ? Или дяволът си играе с хората? Дали изобщо някой можеше да и отговори? Едва ли. Но дали ще се намери човек, който да и обясни нещо не толкова дълбокомислено – къде бе сбъркала? Кое бе грешно, защо той я бе предал? И изведнъж целият свят и се стори твърде малък, твърде тесен, за да понесе само нейната болка, само нейното нещастие, дори само водопада от сълзите и, който сякаш бе събрал нови сили ...

Тържеството на природата

Поредният красив съботен ден. Слънцето изпращаше поздрави до всеки със своите лъчи, птици пееха нежни мелодии. Стоях на тревата в парка и се радвах на всичко край мен. Цветята сякаш се усмихваха. Листата на заобикалящите ме величествени дървета танцуваха своя бавен танц. Пчелите и калинките шептяха нещо тайнствено. Сякаш дори природата се радваше на този хубав ден, сякаш растенията си бяха организирали парти в името на собственото си спокойствие. Парти, към което се присъединих и аз.
Огледах се. Едва сега забелязох момче, скрито под дружелюбните клони на едно дърво. В косата му се бяха преплели няколко листа, а в тревата край него бяха разпиляни хиляди цветове и нюанси моливи. Той се опитваше да създаде красота, подобна на заобикалящата го, но с включен елемент от собственото му настроение. Вдигнах поглед от него. Весело момиче обикаляше парка с ролерите си и пееше непозната песен. Мелодията, лееща се сякаш от сърцето й, бе нежна и красива, в синхрон с тази на птиците. Друго момче пък караше скейтборд като непрекъснато се завърташе във въздуха, преплиташе се, танцуваше с вятъра. Без тези хора паркът щеше да е тъжен и пуст. Творците, толкова различни помежду си, даваха живот на природата. А там, пред мен, от другата страна на езерцето, стоеше момиче, което ми се усмихваше мило. На коленете й бяха подпрени листи. Тя пишеше историята, която ти в момента четеш. О, грешка. Това не беше друго момиче. Това бе отражението ми в езерото. Това бях аз.

Величие

Стоя в мрака и мисля. За живота и смъртта, за целта на съществуването. Колко живота, колко мечти провалих. И защо?! За да достигна своята собствена цел. Невъзможният копнеж. Ала никой човек не може да се изкачи до божество. Да, време е да го призная. Аз съм просто човек. Не като всички останали, не поредният боклук, не глупак. Но човек.
Стоя в мрака и наблюдавам розите. Черни рози. Мрачни като самия мен. Забелязвам пеперуда върху тъмните цветове. Едно вдижение на китката. Смърт. Колко души избих, колко трупа оставих зад себе си. Всеки, осмелил се да ме погледне, получава съдба, подобна на тази на малкото същество, сега паднало безжизнено пред мен. Разруха е второто ми име. Смъртта – моето оръдие. Вървя по земя, покрита с безчувствени тела. И затъвам в тях все повече и повече. Те поглъщат моята душа, те я теглят по-близо и по-близо до смъртта. Оръжието се насочва срещу мен, мечтата се превръща във враг. Боря се. Получавам нещо. Залагам го. И губя. За да получа нещо друго. И така до края на света.
Стоя в мрака и пуша пура. Димът поглъща розите, както провалът обгръща мен. Ден подир ден. Миг подир миг. Достигнах до върха. Но исках да го задмина. А всъщност слязох безславно надолу. И сега съм в подножието на планина. Не мога да я прескоча, не мога да я заобиколя. Няма път назад, вече минах през него. Сега съм там, откъдето започнах. А под мен – яма. Ямата, където пропаднаха всички мои жертви. Сега имам право на избор. Да остана тук, да се слея с простолюдието. Или да се присъединя към губещите. Но аз не избирам нито едното. Опитвам да се изкача отново. Но блъскам главата си в тухлена стена. И така до края на света.

Реалност

Вървях по прашните тъмни улици. Косите ми поемаха нежните сълзи на облаците, а от моя личен водопад се лееха тъжни капки, стичащи се по зачервените ми страни. Слушалки бяха заровени под тъмните кичури влажна коса. Музиката пулсираше и ме изолираше от света. “…This life hasn’t turned out quite the way I want it to be…” Твърде много ми напомняше защо очите ми изгубиха блясъка си. Смених песента. “This ain’t a song for the broken-hearted...” Е, и тази песен не беше за мен. Дори музика не можех да слушам. Изключих плеъра и продължих да вървя без да знам къде всъщност отивам.
Ако някой човек ме бе наранил, щях да го преживея. Ако ми се беше случило нещо лошо, щях да се усмихна и да забравя. Ала това... това ми дойде в повече. Моето прозрение, моето нещастие, моето разочарование. Светът е гаден. Колко детинско звучи. А всъщност е доста сериозно. Защото няма такова нещо като върнато добро. Щастието не съществува. След всяка усмивка следват сълзи. Хората получават добро, за да им бъде отнето. Малкото същества, ненараняващи никого, получават най-много злина.
Малко момиче падна и охлузи коляното си. Никой не забеляза. Отидох до нея, подадох й ръка и изрекох няколко успокоителни думи. Отговорът, който получих? “Махай се!”. Шофьор блъсна куче и продължи без да намали скоростта. Ни един човек не се обърна дори. Изтичах и вдигнах животното от пътя. С последни сили, то ме ухапа. Продължих по пътя към нищото. Забелязох няколко насекоми и внимателно ги заобиколих. Получих ужилване.
И тогава осъзнах как се нарича моето поведение. Мазохизъм. И разбрах, че няма смисъл. Вдигнах високо глава, отметнах косата си и подсуших сълзите. Водопадът пресъхна. Изведнъж всичко се промени. Не обърнах внимание на възрастната дама, изгърбена от тежестта на торбите си. Не погледнах към катастрофата и не направих опит да помогна на застиналия и облян в кръв човек под колата. Отново включих плеъра си. Все още не знаех къде отивам, но вече знаех от къде се връщам. Оставих зад гърба си света на състраданието и човечността. За първи път се смилих над себе си. "...It's a damn cold night. I'm tryin' to figure out this life..."

Последна битка

Тя отвори рязко вратата на кабинета. Дълго се бе колебала дали да отиде там, но веднъж решила, нямаше да се откаже лесно.
- Я виж ти! – заговори провлачено и с насмешка мъжът пред нея – Какво искаш,
Вайълет?
Вратата бе все още отворена и русите му коси се вееха от хладния повей на вятъра. Той замахна с магическата си пръчка. Кабинетът се заключи. В ясните му сини очи се четеше презрение.
Вайълет желаеше, толкова много желаеше да му сподели какво, или по-точно кого, искаше, но вместо това отвърна:
- Не ми говори с такъв тон, Скорпиус. Трябва да ти кажа нещо важно.
Ехидна усмивка се разля по лицето му.
- И аз имам да ти казвам нещо, което не търпи отлагане. Авада Кедавра*! (*Магическо заклинание, използвано в поредицата книги Хари Потър. Носи мигновена смърт.)
Скорпиус замахна с магическата си пръчка. Нито един мускул на лицето му не трепна. Тя ловко избегна лъча светлина. Тъмните й като нощта къдрици затанцуваха край нея. Той завъртя между пръстите си наглед безобидното, но всъщност мощно оръжие, а тя извади своето, готова да се защитава. Лъчът светлина, произлязал от пръчката му, бе достигнал стар скрин, пълен с книги. Сега тази мебел бе на трески, а листи, изписани със заклинания, се рееха във вихрушка около двете фигури.
Скорпиус присви очи.
- Не можеш вечно да бягаш от мен, красавице.
Вайълет изгаряше от желание да му заяви, че целта й изобщо не бе да стои далеч от него, но беше наясно, че в главата му далеч не се върти същата мисъл, каквато се бе загнездила в нейната.
- А може би ще успея, Скорпиус. Може би ще успея.
Две лица стояха едно срещу друго. Първото – озарено от широка усмивка, а другото – потънало в сълзи. Той замахна с магическата си пръчка. Безсловесно заклинание. Но тя бе подготвена. Нейната магия бе просто отбранителна. Делото на неговото жестоко оръдие рикошира. Сините очи срещнаха черните. За последен път.
- Ти победи, красавице. – прошепна Скорпиус секунди преди да се строполи на земята. Клепачите му трепнаха, след което тялото му застина.
Вайълет понечи да се доближи до него, но бе като вкаменена. Малкото някога езерце от сълзи вече наподобяваше Ниагарския водопад. В кабинета настъпи тишина. Сякаш нямаше жива душа. По-точно, там се намираха мъртва душа и мъртво сърце. Стенният часовник се сгромоляса на пода и иззвъня за последен път. Вайълет се завъртя около собствената си ос, което доведе до магипортирането й в собствения й дом. Все още не можеше да осъзнае случилото се. Тя просто искаше да му каже колко много го обича...

» Няма значение колко бавно вървиш, стига да не се отказваш от пътя си - коментари
» Колко % харесвате героя?