Късчета от душата ми..

Здравейте,аз съм нова тук! Ето и няколко кратки разказа:

Обичам те.

И незнайно защо,сълзите се стичат бързо по бузите ми.През цялото време светът за мен е бил фалшив,лъжлив.
Но защо чак сега виждам всичко това,защо чак сега виждам всичко в истинската му светлина?
Помня.. как стояхме заедно на плажа и как горещото слънце изчезваше .. скриваше се зад голямата водна бездна ..
А ние пак бяхме там,само двамата .. наблюдаващи промяната на времето .. но не усещащи промяната в самите нас.
И .. аз разказвах ти за пореден път.. приказката,ми любима .. за човекът,който вървял по пясъкът и
оставял следи в него,но всъщност в тези следи се криел животът му .. всяка следа отговаряла на различен негов спомен ..
Но не,не искам да те разстройвам .. Не искам да виждам тъга в очите ти ..
И ето,че Човекът продължавал да върви .. без да знае своята посока,без да знае своята съдба.
Търсещ истината,търсещ реалността .. Но дали изобщо я намерил?
И аз не мога да отговоря на това ..
**
Каква ирония е съдбата?Колко зъл е светът,нали?
Ако ми се случи нещо хубаво .. или ще сънувам или ще е ще завърши зле..
Ами да,случи ми се.. ТИ .. ТИ се появи в животът ми,завладя го,преобърна го,промени го..
Но не само него,ти промени и мен,направи ме различен,откри невъобразимо много нови неща във мен ..
Но сега .. и аз съм като него нали,като онзи .. като Човекът?
Просто вървя по плажа .. скитащ се,сам .. Но за разлика от него,аз знам къде отивам.. аз знам какво търся..
Аз ще съм там,където си и ти .. и бих преминал през всичко,за да те намеря.
Ами,ти .. ?
Ти не ме искаш нали?
Би предпочела да съм сам,страдащ .. умиращ ?
Би предпочела да ме накараш да се чувствам зле.. ?

Всичко,което си градила около мен.. всичко е било лъжа.
Криела си истинската си същност,показвала си нещо фалшиво..
И .. чак когато ти си тръгна,видях светът,такъв какъвто е ..
- ужасен,безмилостен и противен..
Но,независимо от безграничната болка,която ми причини,
аз пак те обичам ..
Защото и сърцето ми да изтръгнеш,пак
някъде във мен ще има частичка от теб ..
ще има парченца от безмерната ми любов ..
И даже мъртъв,ще продължа да страдам ..
ще продължа да мечтая за тебе.. (:

*When everything you have goes away
You realize that nothing means a thing
Everything you thought was a big deal
Now you see it all and what is real
When all you have just falls apart
And nothing seems to work out right
And you're trying
You're still alright*

Защото теб те няма.

Мъгла.Давя се?Къде?В тишината?Защо?
Къде съм?Няма ме?
Ровя с пръсти в празнотата и търся твоите коси.
Меки,тъжни и златни.
Каквито винаги са били,каквито са
останали в съзнанието ми.
Но ги няма,късно е,изчезнали са.Не виждам
нищо,да не би да нямам и очи?
И тях ли загубих?
Сърцето си отдавна аз продадох на теб,любима.
Душата си размених с твоята.
Слуха си дадох за да те имам.
И какво ми остана?
Очите .. най-важното,защото исках
да те наблюдавам,да гледам вълнистите
ти коси,красивите ти движения и памуковите ти устни.
Но сега всичко е безсмислено,защото теб те няма..
И мъглата ме поглъща,усещам,че въздухът ми свърша и разбирам,че
това е КРАЯТ! ..

На брега на морето

Тя вървеше бавно по мекия пясък.Краката и бяха боси,така че тя усещаше
всяка прашинка допряла се до стъпалата и.Повървя още малко,след което
се спря и се настани на земята.Взря се в морето,в синевата ..
Отнесе поглед към далечния бряг..
Към слънцето,което току-що се събуждаше. Тъмната вечерна пелена,която го
покриваше вече се надигаше .. Жълти и розови лъчи я пробиваха.Бореха се
с нея и явно успяваха да победят.Небесната завивка,която го бе
обградила се разпръсваше и постепенно изчезваше.Небето ставаше различно
.. Мрачното покривало се разкъсваше на парченца,блесна първият лъч от
новия ден.Слънцето се настани на небесния свод и разпростря лъчите си.
Мислите и се рееха .. също както няколкото птички появили се току-що в небето.
Бе хванала коленете си с ръце и се бе свила на топка.
Златната и коса се разстилаше върху белият и,гол гръб.
Тя затвори очи.Лица,думи .. нахлуха в съзнанието и.
Дали изобщо искаше да си спомни предишния ден?
Дали изобщо искаше да види онова лице пак?
Дали изобщо трябваше да е тук сега ..
Дали това наистина се беше случило?
Дали това не бе просто един огромен кошмар?
Дали не беше прекалено късно?
Дали тя можеше да промени случилото се?

Всички сме чували за колежанския живот,но малко от нас наистина са го
опитвали.Купони,флиртове,алкохол.Не са ли това нещата,за които всеки
трябва да мечтае?
Или това са нещата,които наистина провалят всеки?
23 август.
Поредния летен купон,макар във ваканция,те не спираха забавленията
си.Не искаха да се отърват от този сладък начин на живот. Плажът бе
препълнен с млади,вече пийнали хора..Слънцето отдавна се беше
скрило.Огньовете бяха запалени.
Младите двойки се бяха насъбрали около тях.
Алкохолът не липсваше,на всяка втора крачка имаше по някоя празна бутилка.
Те не се интересуваха,че замърсяваха плажът.Те не се интересуваха от нищо друго освен от себе си.
Русокоската бе една от тях,но не подозираше какво щеше да и се случи
по-късно .. за това беше весела,леко пийнала и се забавляваше,както
всички други.
-Елс.. хайде да се поразходим-извика едно тъмнокосо момче.
Момичето със златните коси кимна с глава,след което се изправи.Той я
хвана за ръката,а после те поеха по самият бряг,студената морска вода
се блъскаше в краката им.
-Какво искаш Джаред?-каза Елс.
Той не отговори,просто продължи да върви напред.Тя стисна ръката му като си мислеше,че така ще получи отговор.
Вече бяха доста отдалечени от огньовете,хората и купона.
Всъщност това бе последният купон за тази лятна ваканция.За това на него имаше
повече хора,алкохол и силна-музика.Също така бяха на плажа,което
правeше този купон,още по-специален.
Джаред се спря.Елс също.Бяха
един срещу друг,само лунната светлина осветяваше лицата им.Музиката се
чуваше слабо на фона на вълните и летния бриз.Джаред придърпа Елс към
себе си.Обви я с ръце.Впусна пръстите си в дълъг бяг в златните и
коси.Доближи лицето и към своето.
Тя не отказа.Не се съпротивляваше.Потопи меките си устни в неговите.
Усети силни тръпки минаващи по цялото и тяло.Усети страстта напираща в него.
Отдръпна се.Изумление се появи по лицето на Джаред,а в главата му се появи един въпрос.. “Нима не ме иска?”
Но не това беше причината.Тя го дръпна за ръката и се затича към другия край на плажа.
Елс го бутна на земята и започна да се смее.Той я дръпна до него,а
смехът им разкъса нощта.Той започна да я целува – устните и .. вратът и..
Сякаш всяка целува оставяше един траен отпечатък.Сякаш оставяше
белег върху гладката и кожа.Той бързо махна потникът и .. и продължи да
я целува.
Сякаш се бореха,сякаш играеха на някаква игра ..
Тя успя да се справи с хватката му,събори го върху студеният,пухкав
пясък.Сега тя водеше в битката.Разкъса ризата ми,премина на дънките му..
През това време той се опитваше да махне късата и черна пола.
И ето,че се сляха .. двамата влюбени се сляха в нощта.Единственият наблюдател бе луната ..
И двамата мечтаеха това да остане завинаги.

Те не бяха като всичките други колежани.Обичаха купоните.Но не както другите,които се интересуваха само от тях.
Те бяха заедно вече 2 години.Връзката им беше сериозна и истинска не като повeчето тук,които са повърхностни и краткотрайни.
Те се познаваха от преди.Винаги са били в едно училище.Но преди не
можеха да се понасят,всеки си имаше различна компания.И нищо не ги
свързваше.Интересите им също бяха различни.
Но това място им даде
нов живот,нов имидж.Колежа ги сблъска един в друг и ги накара да се
опознаят и да разберат,че просто им е отредено да са заедно.
Всъщност .. Елс бе тук,защото искаше да стане писател .. за това бе
мечтала през целия си живот .. Но плановете и се промениха постепенно
.. тя все още учеше за това,но преди не се беше замисляла за момчета и
купони.Но Джаред промени това .. той я накара да се влюби в него.Така
тя започна да държи повече на него отколкото на купоните.Видя хубавата
и непозната за нея част от живота ..
Джаред бе тук,заради баща си.. и заради купоните,мацките и алкохолът.Но разбира се,той се срещна с
Елс и .. вместо еднонощните флиртовете,които чакаше той .. Джаред
срещна момичето за което бе мечтал,,с което искаше да прекара животът
си. Те бяха планирали всичко,очакваха завършването си .. и искаха да са
заедно .. – завинаги.

Лежаха върху пясъкът.Прегърнати.Усмихващи
се. На ръката на Джаред все още имаше часовник.Той се взря в него и
успя да види колко е часът.
-Ел,трябва да тръгваме-каза тихо той и леката тъга си пролича в мекият му глас.
Момичето се изправи и започна да се облича.
Той направи същото.
-Няма да мога да те закарам-съобщи момчето и хвана Елс за ръката.
-Значи ще повървим!-каза тя и се усмихна.
Върнаха се пак при огньовете.Там не бяха останали трезви.Сбогуваха се с приятелите си и си тръгнаха.
Вече закъсняваха,но това не ги притесняваше.Вървяха по празната,слабо
осветена уличка,прегърнати .. Смееха се,разговаряха .. целуваха се ..
Радваха се на моментите,заедно.
Стигнаха и до моста,което значеше,че са близо до къщата на Елс.
-Обичаш ли ме?-запита русокоската и се усмихна.
Джаред не отговори,вместо това допря устните си в нейните.
Тя се засмя,след което зададе следващият си въпрос:
-Какво би направил за мен?
Момчето отново не отговори.Покатери се върху парапета на моста и се надвеси над
тъмната вода.След което обърна глава към любимата си,за да види
реакцията и.
-Да не мислиш,че ще ти повярвам?-каза тя и се усмихна плахо.
Има ли нещо по-лошо от едно влюбено и пияно момче?
Заради алкохолът,който бе изпил .. заради предизвикателството,което беше приел .. Той се подхлъзна,загуби равновесие..
Подаде ръка към нея – може би за спасение,макар тя да не бе достатъчно
силна,за да го издърпа .. или я викаше,да дойде при него.
Пръстите им се вплетоха за последен път .. Той изпусна малката и ръка и полетя
надолу към дълбоката бездна,която щеше да сложи край на животът му.
Докато тялото му летеше на долу,викът му се разнесе из града:
-ЕЛ,ОБИЧАМ ТЕ!
Момичето остана като вкаменена,с ръка протегната напред ..
Няколко големи,горещи сълзи се стекоха по бузите и.
Усети я,усети празнината,която се откри в душата и.
Сърцето и се напука,едно голямо парче от него се откърти ..
Все още не можеше да проумее.. какво се беше случило,не си даваше сметка .. за това,което бе станало.
Сълзите продължаваха да падат ..
Тя направи една крачка напред .. но нечия ръка я дръпна,тя се
съпротивляваше.Опита се да се качи върху парапета,но ръката я дърпаше
доста силно,тя не успя да се освободи.
Някой говореше,питаше я нещо
.. но тя не можеше да разбера какво точно и казваха.След малко обърна
глава и видя,че тук вече се бяха появили .. линейка и полиция.Няколко
човека успяха да я сложат върху един стол.
Лекарите я успокояваха,а полицаите и задаваха въпроси.
След няколко минути,пред погледът на Елс се появиха двама лекаря,които
носеха една носилка.Тя се досети,какво е това.Изправи се бързо и
пренебрегна въпросите,на които и без това не можеше да отговори
-Джареед!-силния и писък накара всички да млъкнат.
Тя зачака .. но какво всъщност чакаше?
Нима можеше да получи отговор ..
Не можеше да стои повече тук .. побягна ..
Тичаше с всичките си сили .. към плажа ..
Там вече бе празно .. всички си бяха отишли ..

И ето,че се върнахме пак тук.Сълзите бяха засъхнали по бледото и нежно
лице.Болката мъчеше душата и.Нямаше сили,да погледне напред.
“Морето спи самотно,а
на брега сме само аз и ти,но
как обърна се животът и всичко
стана пак мечти?”

За М.,защото макар и да си тук,между нас
.. всъщност си далеч,от МЕН! ..
Загубен между сенките,
Забравил миналото НИ,
Погребал всичко ОБЩО.
Защото за мен ще е много по –хубаво,ако наистина те няма,
Тогава болката ми ще е уместна,а
Не както сега.. ти да си тук,но да се правиш,че на мен ме НЯМА!

Ти си проклятие!

Празня стая,бели стени.
Силуети губещи се.
Самота.Тъмнина.
Болка,гняв и тъга.
Чувства - това бяха та.Тези,които се разстилаха в голата ми душа.
Усещах всяко леко потръпване на далечните дървета.
Усещах всяко ново чувство,зараждащо се в глава ти.
Но не исках,не исках този свят,не исках всичко това.
Исках да крещи,да се бия,да се боря,да бягам и да убивам.
Заради теб.

Пак
бях тук в тъжната,бяла стая.
На пръв поглед изглеждаше празна,но аз
виждах доста неща.Хиляди празни,черни тела.
Приближаваха към мен.Какви бяха те?
Не знаех.
Защо идваха към мен?
За да ми помогнат,да ме избавят от всичката тази лудост,
от цялото това проклятие,от ТЕБ!
Чаках с протегнати обятия,с любов ..
Исках да прегърна смъртта и да и благодаря,че най-после дойде!

Край.

Стоях върху зелената дървена пейка и пушех бавно.Взирах се в сянката ти,която се отдалечаваше.Звукът от стъпките ти заглъхваше,русата ти коса изчезваше,тялото ти се губеше и значех,че това е последният път,в който
те виждам.
Пушех спокойно и се взирах,но не в теб,а в миналото ни.
Дали трябваше да плача?
Дали трябваше да съм тъжен?
Не знаех.
Бях просто празен,ограбен.. никакъв.
Не бях аз,беше някой друг.
Бях бедняк,бях просяк.
Молещ се аз последната ти целувка,копнеещ за топлата ти прегръдка.
И така,щях да остана завинаги,на тази дървена пейка,попила хиляди
щастливи мигове.. с фас в ръка,взиращ се в дълбоката празнина -
наречена живот.

Поредният ден без теб.

Усетих
нечии студени пръсти върху врата си.Обърнах рязко глава.. Усмивката
веднага полепна по устните ми.Но там не беше ти,това не беше твоята
малка ръка.
Срещу мен стоеше нечие непозната лице.
По нищо не приличаше на твоето.
Нямаше твоите меки,бадемови очи ..
нито широката ти,ослепителна усмивка..
Вълнението напусна лицето ми.
Осъзнах,че вече не си тук,до мен .. и че няма и да си.
Подадох ръка към непознатото момиче и я заведох на дансинга.
И много добре,разбирах .. че
нищо няма да е същото.
Предърнах я нежно и затанцувахме на някаква бавна песен.
Но чак към края разбрах,че тази песен не е обикновена,тази песен е твоя,тя описва всичко в теб ..
И за пореден път се възхитих на съдбата.
Как винаги успяваше да ме изненада с нещо..
Но не можех повече да стоя тук..
Не можех повече да бъда в този свят - без теб.
Побягнах,изоставях я там .. по средата на прожекторите,заблуждаваща
се,че между нас може да се получи нещо.
Тръгнах си.
Не можех повече да стоя и да гледам всичките тези хора ..
- весели,влюбени.
Не можех повече да нося тази фалшива усмивка,прикриваща
истинските ми чувства.
Не,не можех да понеса това.
Излезнах навън.Вдигнах глава нагоре и видях хилядите светещи петънца,които ми намигаха.
Усмихнах им се като за последен път.
Разкопчах черното си сако,изтръгнах вратовръзката си,скъсах няколко копчета от ризата си и продължих да вървя..
И ето,че пак ме накара да се чувствам зле ..
Ти и твоята жестокост..
О,да победихте!

Тишина.Лек
полъх.Полюшваше близките дървета.Тишина.Въздишка.Болка.Силен
звук?Сърцето ми.Напука се.Разтроши се на парченца.Болка.Сълзи.Капеха от
очите ми.Още болка.Кръв.Капеше от сърцето ми.
Любов.Вечна.Безгранична.Сляпа.
Но без теб,тя е нищо..

Дъжд

Валеше бесен,летен дъжд.Трополеше силно по перваза и ме караше да си пея ..

"Another crying night,
Another rainy day,
Another hour without you.."

Поредната измислена песничка,която блуждаше из съзнанието ми и ми напомняше на теб..
Гръмотевиците разкъсваха тишината ..
Светкавиците пропукваха небето ..
Всичкото това време,всичкият този дъжд .. ми припомняха поредният любим спомен,
в който разбира се ти бе главното действащо лице..
Седнах на бюрото си,което бе точно до полу-затворения прозорец.
Вдишах от силният аромат на дъжда.Той изпълни ноздрите ми и ме понесе
далеч от тук .. Но нямаше да му позволя да ме заведе пак при теб.
За това затворих прозореца и пуснах щората.
Опитах се да избягам от дъжда,от тежкият му парфюм,от силните му звуци..
Но не,аз не бягах от него .. аз бягах от теб,защото всичко наоколо бе свързано с теб,
всичко наоколо ми напомняше на теб ..
Силният вятър започна да се блъска в прозорците ми ..
Сякаш това бе твоят вик?
Сякаш ме търсеше?
Сякаш се опитваше да се върнеш?
Запуших уши с ръцете си,затворих очи и се опитах да извадя
всяка частица от теб,която се намираше в тялото ми.
Но не успях.
Пак беше тук.
Пак бе в мен.
Пак те обичах.
Дъждът се засили,тропот стана по-ужасен..
Дръпнах щората,отворих прозореца,подадох глава навън и започнах да пея:

"Another crying night,
Another rainy day,
Another hour without you,
You're just killing me.. "

Peace.

Къде е онзи свят?
Защо го уби по този нелеп начин..
Къде изчезна той?
Светът,в който всички трябваше да сме заедно ..
Да се обичаме ..
Без религия,която да ни пречи..
Без рай и ад..
Без никакви правила..
Представи си всички хора,живеещи
за днес.. сякаш няма утре,
изпълняващи всичките си мечти ..
Без никакви граници или парапети,
с всичката свобода на света ..
Нека всички живеем в мир ..
Но ти ще ми кажеш,че съм мечтател,поет,че
не разбирам нищо и че всички заобикалящо ме
е просто моя измислен и фалшив свят,но
не ще видиш .. има и друг като мен!
Нека всички се хванем за ръце,нека всички
се погледнем в очите и да кажем какво виждаме там..
Може би себе си,и сега не разбирате ли,че сме еднакви?
Че всички си приличаме,тогава.. обяснете ми защо
всички се държите като животни .. защо всички
гледате да направите лошо на човека до вас?
Затворете очи и .. помислете,сетете
се какви сте били преди ..
И простете.. на всички,наранили ви някога.
Нека всички да живеем в мир..

Ето какво написах преди няколко минути- няма заглавие:

Стоях затворен в тази мрачна,подтискаща къща..И си припомнях,онзи болезнен спомен,който изгаряше всяка частица от тялото ми.
-Съжалявам-каза ти и височкият ти глас се разнесе из огромната къща.
-Защо?-запитах аз,глупакът.. неразбиращ.
-За това,че се появих в живота ти-отвърна тя и се усмихна.
Не разбрах усмивката и.Но го видях,видях блясъка в очите и.
Онзи блясък,с който ме лъжеше.
С който излизаше от моя дом,
С който се прибираше тук,
С който винаги беше.
И чак тогава разбрах,и чак тогава проумях.
Че не съм,аз този.. който е откраднал сърцето ти,този
Който е понесъл душата ти,този който е скрит в мечтите ти,този
Който сънуваш нощем.
И ето,че осъзнах какво се случваше..
Ти се приближи към мен,допря устни в челото ми,а после излезе от стаята.
Но не само от нея,излезе и от живота ми.
И все още съм тук,чакащ да се върнеш..чакащ да се събудя от този голям кошмар.

Изправих се.
Винаги си искал да летиш,защо не си го правил до сега.
Винаги си искал да кажеш всичко на хората.
Винаги си искал да си напълно истински.
Винаги си искал да махнеш маската от лицето си.
Винаги си искал да ги мразиш.
Винаги си искал да ги няма.
Винаги си искал да си различен.
Тогава защо не се престраши,защо стоеше на едно място всичките тези години?
Защо не се промени,защо не откри истинската си същност?
Защо я остави да си тръгне?
Защо си толкова глупав?Защо все още си тук и си мислиш,че ще се върне?
Та,тя никога не те е обичала,ти никога не си значел нищо за нея!

Стоях там.Вятърът вееше дългите ми коси,галеше лицето ми.. и ме караше да се усмихвам,да се чувствам още по-глупаво.Погледнах на долу – коли,улица,магазини,движение,постери,вестници,паметник,закуски,малки деца,майки,бързащи мъже,колела,влюбени двойки .. всичките тези хора не осъзнаваха,колко са щастливи.. завиждах им,бяха прекалено слепи.
Обгърнах с ръце празния въздух срещу мен,представих си,че това си ти.Че
Те прегръщам,че те целувам ..
Отворих широко очи,не исках да пропускам този прекрасен миг.
И полетях,завинаги.
Полетях към края,
Полетях към ада,
Полетях към нищото,
Полетях към теб,
Полетях към земята,
Полетях към безкрая,
Полетях към съвършенството,
Полетях към теб ..

Само АЗ и ТИ?

Не може ли просто да те хвана за ръка,
Да те подържа за вечността,
Да подишам от твоя въздух,
да се сгуша в меките ти коси..
Да се полюбувам на идеалната ти усмивка..
Не може ли просто да си тук,до мен..
До края на света..
Да ми шепнеш неща,които на никой не си
Споделяла..
Не може ли да си само моя,завинаги..
Да не си отиваш,да останеш тук,
Ще се прегърнем и ще гледаме..
далечното парещо слънце,което
се скрива зад вълнистите хълмове..
Ще си основем свят,само наш..
Принадлежащ само на теб и мен,
Никой не ще знае за него..
Не може ли всичко да бъде просто..
Не може ли животът да бъде само наш..
Не може ли времето да спре и ние да
Останем завинаги в тази красива секунда,
В която аз вплитам пръсти в косата ти..
Не може ли да сме само АЗ и ТИ?

» Късчета от душата ми..